Празник възхваляван, използван, отричан, осмиван, изкривяван, манипулиран, неразбиран, преекспониран и т.н.

И все пак, ден посветен на нашите роднини, познати и колеги от женски пол. Празник и на феминистки, кранистки, учителки, боксьорки, мениджърки, фолк-певици, състезателки по кану-каяк, чистачки и каквито други познавате. Една хубава песен, за да сте сигурни, че не можем без вас.

Преди време не следях много редовно българските блогове. Собствения си блог също забравях с месеци. През последните месеци настъпих педалите и понаписах нещичко. А и започнах да коментирам тук-там при другите. За мое огромно учудване в повечето случаи ме разбираха по начин, който не допусках дори, че е възможен. Хора всякакви, рекох си. Но освен това срещнах и доста агресия и…фанатичност. Това ми дойде в повече, явно нещо не разбирах.
Бях изпаднал в заблуждението да мисля, че блогърите са статистическа извадка от населението. Да, ама не, както казваше навремето един красноречив журналист. Установих, че огромната част от блогърите са представители на определени, не много големи слоеве от населението, а аз бях от редките изключения. Нищо чудно, че с повечето не се разбирахме, но пък ми се искаше да се приемаме взаимно като равни. Не зная дали само тук, между българите е така, но тези групи от обществото демонстрират рядка нетолерантност и крайни възгледи, в повечето случаи без да го съзнават.

Лека полека ми се избистриха основните типове, които ще опиша с няколко думи:

1. Първата и най-многобройна група бих нарекъл капиталистически фундаментаменталисти или пазарни талибани. Повечето са младежи, често завършили в САЩ и надъхани с модерни икономически теории. Поради факта, че имат добра професионална реализация, те живеят със съзнанието, че са научили най-великите истини и имат най-точния възглед за живота. Доброто положение в обществото ги кара да демонстрират самочувствие и надменност към мислещите другояче. Много активни са, добре мотивирани, но отказват всякакво разглеждане на друга гледна точка. И най-плахия опит да оспориш техните тези бива посрещан на нож с брутални епитети като „комунист“, „мързеливец“, „фашист“, „националист“ и други подобни. И за момент не допускат, че успехът в живота освен на труд, може да се дължи и на щастливо стечение на обстоятелства, или пък на протекция. Не си спомнят или не искат да си спомнят последните 20 години и как се стигна до сегашното статукво. Вероятно защото не се вписва добре в теориите им.
Напомнят ми някогашните комсомолски секретари. И като стил, и като произход. Разбирам ги, само едно нещо не ми е ясно. Защо след като са толкова прави, продължават да ни обсипват борбено с постинги и да ни убеждават в правотата си така агресивно? Вероятно имат проблеми с убеждаването на останалите, които ги гледат отстрани.
Другият въпрос към тях би бил как ще еволюират като станат на пенсионна възраст?

2.Втората група, съшо толкова гласовита, на фона на броя си в обществото са представителите на специфични нестандартни малцинства: хомосексуалисти, феминистки, понякога религиозни оригинали. Всички те се опитват да ни убедят във важността на посланията си. За съжаление, често са крайни и не търпят дискусия. Обикновено не могат да отговорят убедително на подозрението, че покрай борбата за равенство се прокрадва желанието за допълнителни права. Твърде лесно им се струва да се зачеркне многовековната история на човечеството и обществото да се прекрои по техните разбирания. После се чудят защо са толкова оспорвани и неприемани. Каузите им, в основата си справедливи, лесно достигат неприемливи крайности.

3.Третата група са графоманите. Независимо на каква тема – политика, кюфтета, дрешки, светски живот. Бедата е, че твърде често новините им отразяват само техните настроения и не представляват чак такъв интерес за околните. Мисля, че едно от предназначението на блоговете е точно това – форма на изява в пространството. Подозирам, че в повечето случаи самия аз попадам в тази категория.

4.Последната категория е на най-интересните, истински информативните блогове. Понякога са на някаква тема, друг път по-разностранни. Имат смислени коментари на слабоизвестни неща или интересна гледна точка към известни. Друг път са интересни компилации на информация, която иначе трябва да търсиш в много източници. Истинска благословия е да попаднеш на такъв.
Но както е трудно да попаднеш на стойностен вестник или списание, така е трудно и да стигнеш до такъв блог.

Извинявам се, ако тези, които са се познали, не са се харесали. Това видях, това написах.

Софиянци познават кръстовището на „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ – оживено място в центъра на града.
От едната му страна има 10-15м зона, забранена за спиране и паркиране със съответната маркировка. На това място често стоят 2-3 пътни полицаи със светлоотразителни жилетки. Буквално пред краката им, върху забранената площ обикновено има паркирани няколко ултра-луксозни джипа или лимузини. Униформените гледат в друга посока и не реагират.
Един ден им посочих колите с въпросителен жест. Тогава те ми извикаха да се махам оттам, защото „ще ме бутне някоя кола“. Разбирам, че няма как да се намесят, явно такава е инструкцията.
Но имам един смущаващ въпрос. Как да се доверим на правоохранителните органи в борбата с престъпността и закононарушенията, след като са безсилни да се справят с едно неправилно паркиране?