Бях впечатлен от една статия на бай далай на тема неонацизъм. За пръв път някой се беше отдалечил от чистото заклеймяване на този обществен феномен и беше направен опит за обективен социален анализ по темата.
И все пак защо и откъде се появяват тези екстремни по сегашните понятия фигури? Дали определянето им като тъпи и ретроградни е обективно? Кое ги мотивира?

Остриганите глави и агресията са най-видимите характеристики, като гневът е насочен към точно определени обществени факти. Определят ги като фашисти, което не е съвсем коректно. Поведението им е по-скоро на национал-социалисти, а разликата е съществена.
Огромната част от тях са момчета, момичетата са рядкост. Произлизат от сравнително бедни среди, рядко са с високо образование. Най-очевидното в средата от която произлизат е, че тя се характеризира с липса на особени перспективи за успех в съвременното общество. Към това се прибавят провинциални комплекси и някакъв болезнен вид фрустрация.

Първо, те са националисти. По неприемлив за съвременните стандарти начин. Национализмът им всъщност е носталгичен. Живеят с идеалите на националната държава, защото те са символ за сигурност и принадлежност. Само че, това което сега се нарича държава, е лишено от повечето атрибути на суверенитета. Но тя, държавата, съществува, макар и поизпразнена от съдържание според тях. Те биха искали факта, че са българи да им дава някакво предимство в родината им. Но либералните представи не го допускат, нито в политическия, нито в икономическия смисъл. Ако бяха по-образовани, биха напуснали тази територия и биха се реализирали другаде. Така направиха впрочем стотици хиляди през последните 20 години. За нашите герои остава само чувството за безперспективност и унижение.
В България доброто знаене на български не е предимство за каквото и да е (не казвам, че те го знаят добре). Добрите познания по английски са предимство. Този очевиден глобалистки абсурд е обиден за немалка част от населението. Националистите го приемат като атака върху идентичността им. Оттам до мотивираната или немотивираната ксенофобия няма и крачка. Какви модели се приемат за да се изрази това чувство е без особено значение. Най-разбираеми са тангризма и нацизма, затова и заемките оттам са най-много.
Размиването на националната физиономия и глобализма са очевидните им врагове. А това са боготворените от неолибералите постижения на съвременната епоха. Несигурността е любимото състояние и хранителна среда на либерализма.

Втората част от определението съдържа думата социализъм. Социализма предполага общество с по-висока степен на икономическа регулация, която да компенсира крайностите и изкривяванията на дивия „свободен“ пазар. Българското общество по исторически причини е дълбоко егалитаристко. В националната ни култура е вкоренен образът на чорбаджията като неморален и полупрестъпен индивид. Изграждането на нова, капиталистическа България е низ от манипулации, измами и грабежи. Под мотото за градеж на един по-добър свят бяха извършени чудовищни престъпления. Социалните разлики станаха необичайно големи. Стотици хиляди бяха безмилостно декласирани и лишени от перспектива. Чувството за дълбока несправедливост и социална несигурност лежи като заредена бомба в общественото съзнание. И тук-там започва да избухва.
Мазни политици с неясна идентичност ни убеждават, че това е нормално. Още по-мазни икономисти и бизнесмени с още по-неясни думи ни казват, че алтернатива няма. Лицемерието и лъжата струят от медиите. Самонареклият се „национално-отговорен капитал“ се оказа филиал на мафията. В такава среда се появяват групи хора с по-нисък праг на чувствителност, търсещи за сетен път убежище в по-класически ценности. Отнякъде се появяват пък неолибералите, добре вградени в обстановката и смело заявяват, че разрушенията трябва да продължат. Оттук до формирането на групи от неприемащи статуквото млади хора с радикални възгледи пътя е кратък.
В по-ранни исторически периоди „излишното“ количество младежи е било пращано в униформа да се бие с индианци, туземци, негри или с най-близките национални конкуренти. Днес единственото им поле за изява са футболните мачове, в които те отреагират нуждата си от идентификация и полезност по нелеп начин.

Във физиката има основен закон, който гласи, че всяко действие ражда равно по сила и противоположно по посока противодействие. Изглежда, че този закон важи и за съотношенията и силите в обществото.
Уважаеми неолиберали, вашите теории, действия и стремежи ежедневно и ежечасно ще пораждат там някъде появата на неонацисти, не го забравяйте…

Преди малко ми попадна нов блог, започнат от няколко изявени БГ-блогърки, посветен на феминизма. Не се съмнявам в тяхната добронамереност и коректност. Но още първите постове и коментари ме натъжиха със стила и окраската си. Tъй като темата е и ще бъде и занапред спекулативна, си позволих да напиша коментар. Малко след това ми се стори, че си струва да го публикувам и в блога си, защото тематиката е смущаващо манипулативна.

Мисля, че в момента жените ИМАТ равни права и възможности в обществото. Права, извоювани от движението за еманципация, което в по-добрия си смисъл поддържа идеята за равноценност и еквивалентност на половете, а не за знак на равенство. Равенство, каквото самата природа не е поставила и което би било нелепо. Прилагането на такова равенство би превърнало човешките същества в някакъв вид травестити или хермафродити. Не мисля, че феминистките искат това, нали?
Защо след като 99.9% от лозунгите на феминизма са практика в обществото той продължава да съществува? Защото, първо, все още комплекса за малоценност, придобит от патриархалното минало е жив и се проявява, дори и когато враг отсреща няма. В горната презентация това е очевидно, а от феминистките коментари дори лъха на неприкрита агресия. Така го чувствам, не ми се сърдете, уважаеми дами. И казвам „дами“ не от сексизъм, а от уважение.
Втората причина за феминизма смятам за по-опасна. Тя е сходна с неистовите претенции за допълнителни права от различни малцинствени групи – етнически, полови и други такива. Под маската на равни права се раждат неравноправия. Съществуват организации и дори закони за защита на жените от физически и психически тормоз в семейството и това е добре. ОБАЧЕ, никой не говори за защитата на мъжете в аналогични ситуации. И не ми казвайте, че са по- редки или по-лесно решими.
Друг пример са законовите разпоредби при развод. Тъй като в класическото общество допреди 50 години мъжете имаха по-големи възможности за социална реализация, то в замяна на жените бяха дадени при развод несъразмерно по-големи права от закона. Тогава това е изглеждало като вид равновесие. Сега положението е коренно различно, но архаичните закони си стоят. Искам да попитам уважаемите феминистки, подкрепят ли това положение на нещата?

Извинете ме, че се самоцитирах, беше само от липса на време.

За сетен път се опитва прокарването на закон за следене на Интернет-комуникациите без санкцията на съда. Било по-оперативно някак си, виждате ли.
Няма да цитирам Конституцията, безсмислено е, беше направено стотици пъти. Кореспонденцията от всякакъв вид не може да се следи БЕЗПРИЧИННО от никакъв държавен орган или частно лице. Точка.
Защото огромната част от трафика в мрежата представлява именно кореспонденция. Дори паричните транзакции са всъщност кореспонденция на ценни книжа, още не съм видял банкноти и монети да се движат по кабела. Личната и банковата тайна се осигуряват от съответни криптиращи механизми и кодиране. Правоохранителните органи вместо да хленчат за повече права, да запретнат ръкави и да действат. Поръчковите закони не им правят чест. Защото са неефективни и от тях могат да пострадат хиляди невинни. Тогава, когато реално има нужда от контрол за разкриване на престъпление, това трябва да се извърши чрез взаимен контрол между институциите, за да няма спекулации и злоупотреби с информацията. Слабата ефективност на различните органи не е извинение за нарушаването на принципите.
Какво представлява директния контрол на мрежата от само една институция? Много просто – БЕЗКОНТРОЛЕН КОНТРОЛ.
Сега, когато всеки с малко знания може да прикрие и кодира информацията си, всеобщия контрол е широко отворена врата за злоупотреби – с банкова информация, с лични данни, следене на политически противници, чудесни възможности за тормоз за дреболии. Още по-страшно – информацията е пари. Изкушението тя да се продава изгодно е огромно.
По-натам следствието от такава стъпка е ясно, този филм вече сме го гледали. Ще започнем да пишем иносказателно в блоговете, с необходимата доза автоцензура. Отново ще тръгнат „транзакциите“ с куфарчета. Алтернативните класически средства за пренос на данни – хартия, филми, ще се възобновят. По-бавно ще е, наистина, но по-сигурно.
Смешния плач за авторските права пък е направо комичен. Когато някой е решил да не си купува нещо, той просто не си го купува. А и най-често няма физическата възможност за това.
Уважаеми законотворци, опомнете се! Нека не четем отново Джордж Оруел, па макар и двадесет и пет години по-късно.Не си мислете, че е същото, като роман на Александър Дюма. Защото след това и писания като горното няма да ги има, за да ви показват грешките. Защото и вие може да станете жертви на собственото си решение. А и Най-Големият Брат гледа.

Провеждат се частични местни избори в София и другаде. Появяват се листовки, плакати и други агитационни материали.
От известно време насам забелязвам големи плакати, сложени не къде да е, а на витрините на магазини, кафенета, сладкарници. Дотук нищо лошо, това са обществени места с обширни видими площи. Обаче на една витрина се мъдри само един кандидат, други няма. Странно…
Опитах се да попитам персонала защо е предпочетен именно този кандидат или политическа сила, но в отговор получих смутени усмивки и неопределено мънкане.
Изведнъж ми просветна! В началото на „демокрацията“ и разцвета на неформалната охрана по заведения, магазини и дори апартаменти и коли се мъдреха лепенки с недвусмислен текст: „застраховано при….“. Та тези плакати показват на незапознатите коя „фамилия“ подкрепя и пази съответното място. Така се разбира от една страна кой наистина владее положението, а от друга се постига и вторичния ефект на политическата пропаганда.
Идеята е много новаторска и видимо постига търсения ефект сред населението, май.

Посещението на Дж.Буш отново развихри познати страсти в медийното пространство, включително и блоговото такова. Да оставим настрана слугинажа на официалните медии. Но и в блоговете и форумите, където свободата е по-голяма истеричните крайности са много чести. А по-спокойно, дами и господа!

Разбираемо за едни САЩ и неговият символ-президента са почти религиозен култ- демокрация, пазарна икономика, материален просперитет… За други това е Жоро Храста, простоват политик, фасада на арогантни политически и икономически практики , говорител на омразната тайна власт над света. Символ на имперска мания за господство.

Проблемът е, че и едните и другите са прави. Въпрос на гледна точка и ценностна система – отражение на случващото се в ежедневието ни и по света.

Процесите през последните 17 години дадоха на част от населението у нас нови възможности за социално и икономическо развитие, невъзможни при предишния ред. Нормално е тези хора да са доволни и възторжени. Много от личните им проблеми са решени и перспективитв им изглеждат прекрасни. За други промените доведоха до крах на мечтите им, социална деградация и чувство за несигурност. Ясно е, че те са на диаметрално противоположното мнение.

Америка съшо е част от този дуализъм на мненията. Всеки вижда само това, което му е удобно.

Пазарна икономика, либерализъм? Тях ги има само когато не променят статуквото на олигархията. Само пример: опитайте се да основете авиокомпания в САЩ с по-малко от 50% американско участие- не може. Причините за това се сетете сами. Друг пример, по-драстичен: продажбата на наркотични и упойващи вещества. Тези, които се произвеждат в САЩ и развитите страни не се ограничават – алкохол например. Тютюнът излиза от приоритетните икономически дейности в щатите и съответно рестрикциите към него се увеличават. Продажбата на други-кокаин, марихуана и т.н. се преследва, защото се произвеждат в слаборазвити райони и могат да доведат до техния напредък. Освен това забраната води до свръхпечалби на определени среди. Всичко това зад фасадата на грижа за обществото. Това ли е свободния пазар и либерализма?

Демокрацията също е с двойни стандарти. Да, наистина Майкъл Мур и Ноам Чомски могат да приказват каквото си поискат, защото не застрашават реално системата. Какво е демократичното в това да събират пръстови отпечатъци и ирисови снимки на цялото население? Или да ви събуват обувките и да ви бъркат по джобовете по летищата? Мерки за сигурност, глупости…. Просто никой не трябва да забравя кой е господаря.

Всяка политико-икономическа система дава и взема права и възможности едновременно. Затова и на различни места по света и по различно време оптималната е различна, НЯМА универсален модел. Истински важното е чувството за социален напредък и за щастие в хората, но това вече е друг разговор…

Минаха и тези избори. Поредното изборно шоу, както не без ирония казват някои журналисти. За едни изненада, за други не, резултатите са логични. На фона на тоталното омерзение на средностатистическия гражданин от „политическата класа“ се забеляза един основен синдром – тоталния срив в качеството на  гласуващите. Всъщност именно  качествените избиратели не гласуват. Те не виждат просто смисъл от това. Избирателния процес няма смисъл, защото не влияе на живота им по никакъв  начин. Ако досега  депутатите  бяха по закон  безотговорни спрямо  електората  от гледна точка на обявените програми в национален мащаб, то сега  това става в още по-мъгляв и неясен европейски такъв.  Няма национални или социални идеи зад тях, просто  абсолютно неопределена  „европейска“ такава. Онези от нас, които искат чрез гласа си да защитят ценностна  система или философска теза нямат потенциални  представители  Кои гласуват масово:

1.Хора за които вота ще е израз на клиентелистки удобна позиция: връзки, топли местенца, застрашени от евентуална промяна и изгодни бизнес позиции на терена на държавните поръчки.

2.Малцинствен вот, мотивиран от стадното чувство и миноритарни комплекси; подкрепен от обещания за привилегии на етническа основа.

3.Елементарен келепир – 20-50 лева или порция кебапчета.

4.Носталгия по едно по-авторитарно управление, не без основание за жалост. Тук бих включил и тези,  които макар и правилно желаят по-добре действащи институции, но си ги представят по примитивен или фашизоиден начин.

5.Нискоинтелектуален електорат, желаещ да вижда в държавните институции хора подобни нему, разбираеми и предлагащи „прости“ решения. Той се плаши от непонятни „учени глави“.

Дълбоко се съмнявам, че така описаните типове избиратели могат да дадат качествена извадка от обществото, която да ни води към подобрение. Друг е въпроса, че за много политици именно това е удобният, предвидим и желан начин за извършване на демократичната процедура избори на народни представители (за каквато и да е институция) .